1. Природа на колективната памет и рефлексите за обективиране и увековечаване
Колективната памет възниква само при наличието на консолидирана общност и изразява мащаба и степента й на свързаност, което позволява дори исторически или икономически изостанали общества да създават значими паметници.Нещо повече-може да се твърди,че по-несигурните общества оставят повече и по-силни образци на мемориално строителство,мотивирани от повече безпокойства.Те са по-склонни към по-силна консолидация за преодоляването им и с повече стремеж да бъдат маркирани във времето и пространството мак-симум изключителни събития и представители на тези общества.Скритите ком-плекси и страхове на общностите стимулират мито-ритуален жест на обективи-ране на потребността от единство и мощ,на всеки случай на справяне с проб-лем чрез създаването на сетивни форми, въплътени в (дълго)траен материал. Това са компенсаторни усилия да се утвърди общността,да се идентифицира и установи във вечността.
Идеализацията и героизацията са израз на потребността от трансценден-ция и трансмутация,придаващи на общността като цяло и на индивида в част-ност значимост и вечно присъствие.
Паметта осигурява съдържателния материал,семантичния контекст на мемо-риалните форми,както и тяхната вътрешна мощ.Художествената преработка на материала го одухотворява и оживява,приобщава пластичните форми към чо-вешката общност,привнасяйки в нея и усилвайки я с а-приори признатата им значимост.
В този смисъл- на колкото повече спомени са придадени форми,колкото по-вече памет е материализирана в жизнената среда-толкова по-уверено и значи-мо става обществото.

2. Единство и многообразие на жизнената среда
Усещането за пълнота на жизнената среда се основава на сложност и богат-ство на различни пластове,съществуващи в тяхната пространствена и времева цялост.
Частичната „амнезия”,относно отделни исторически периоди или събития на-кърнява компактността на общественото самосъзнание и води до разкъсване на естествено формираната жизнена среда.Психологически всеки потиснат спомен става някакъв проблем за субекта със съответни поведенчески проя-ви,което почти винаги има негативен смисъл.Независимо от оценката на едно минало събитие,както и на съответния му паметен носител-всеки един памет-ник следва да остава в своето пространство,осигурявайки повече възможност за самокритична оценка и корекционно поведение.Нещо повече,самата (худо-жествена по дефиниция) форма не е носител на безобразното,а винаги,заради а-приорната си значимост предлага възможно най-добри пластични решения. Така средата,изпълнена с пластичните спомени за историческия опит на об-ществото придобива и запазва своя цялост,единство и мощ във въздействието си.Фрагментарността от своя страна оставя впечатлението за неконтроли-раност,безразличие и случайност,което е основание за чувство на незначимост и несигурност.

3. Социалистически паметници и паметници от времето на социализма
Социалистическият период от историята на България е време на особен интерес и активност в областта на декоративно монументалните изкуства и архитектурата.Причините са най-малко две-идеологическият акцент върху мнозинството предполага насърчаване на историческото самочувствие на цялото с пренебрежение към индивида,освен ако той не е представител на идеята,както и стремежът за (де)формирането на една манипулирана среда, изпълнена с митологични обитатели редом с нас,която подменя грубата реал-ност.
Първата причина има за следствие едно изчерпателно,небивало описване на гордата част от българската история,плановото и последователно изграж-дане на съответни паметници.Явлението се наблюдава в киното и литература-та,в многобройни фолклорни ансамбли…
Стремежът да се създаде една виртуална обещавана действителност се ре-ализира в повсеместно изграждане на мемориални обекти-паркове, площади, синтез с архитектурата на всички обществени сгради.
И в двата случая става дума за пластични носители на спомените за слав-ната история и за великото настояще (тогава) на българския народ.Наред със социалистическите конюнктурни сюжети се изграждат огромен брой памет-ници,бележещи значими периоди,събития и личности от цялата национална история.Така социалистическото време с неговите особености става предпос-тавка за едно отношение към националната история,което е безпрецедентно по обхвата и постиженията си.
Паметниците,отразяващи този период от историята могат да бъдат оценява-ни по два различни начина-според значимостта на отразяваното събитие или личност и в зависимост от пластичните си качества и значението за жизнената среда.Няма доказателства,че в случаите на събитие извън социалистическия период съответният паметник е безусловно прекрасен,както и,че ако това е то-талитарен по съдържание обект непременно става дума за безобразие.Има много отлични примери и в двете категории,както и доста несполуки.
Запазването на материалните носители на нашата памет е въпрос на почте-ност на паметта ни съхраняването на богатството в жизнената среда.Разруша-ването на основни символи по време на преход се е практикувало винаги,но то никога не е имало културен смисъл,а е решавало само психологически пробле-ми на конкретния момент.

4. Непреките ползи от „онази” практика
Следващите мисли не са израз на апологетика на социалистическата систе-ма,а опит да се потърси възможната полза и за днешно време.
Плановият подход към мемориалното строителство резултира в изготвянето на синхронизирани и всеобхватни по отношение на историята карти, определя-нето на подходящите ситуации и приоритетите.
Така се осигуряваше (с изключение на предходния период) „покриването” на цялата българска история с паметници.Този подход гарантираше и необходи-мото национално по мащабите си финансиране.
Всички проекти се разглеждаха от професионални (Държавни) комисии, със-тавени от членове на творческите съюзи.Множеството гледни точки и професи-онализмът осигуряваха във възможно максимална степен високо ниво на па-метниците,общ поглед върху всичко,което се изгражда и възпроизводство на жанра.
В резултат на богатата практика в сферата на мемориалното строителство и реализацията на декоративно монументалните изкуства се постигна една спе-цифика на жизнената среда,насищане с изкуство,което доктринално тогава ар-хитектите в демократичните страни отхвърляха като необходимост.Днес прак-тиката да се прави изкуство в и за публичната среда е повсеместна,но с много грешки,които навремето ние правихме,но и с които се справихме.
Бившите „социалистически” архитекти и художници пропуснаха един огромен свой шанс за принос в развитието на световното съвременно изкуство и жизне-на среда.В резултат на изключително богатата практика и примери-постижения и грешки,се стигна до професионално качество,разбиране на специфичните проблеми и майсторство за проектиране и изграждане на паметници и изобщо на една синтетична архитектурно-художествена среда в името на професията и на хората,независимо от конюнктура.Израстнаха автори със специфична квали-фикация в областта на монументалните изкуства и архитектурата.За съжале-ние този конвертируем капитал,тази непредвидена полза от „онова” време бе-ше оставен да се разпилее и да не се възпроизвежда. А авторите можеше да продължат,вече в нови условия,да реализират постигнатите си в действие поз-нания и способности,да предадат „щафетата”на следващите поколения и чуж-дестранните колеги.
Затова продължават неграмотни и спорадични изяви на случайни и именити „дарители” на паметници-нито професионално,нито на място.Най.често това са медийни герои с кавалетно мислене,водени в действията си от лично проблем-ни мотиви.
Благовест ВЪЛКОВ
с извинения за дългия текст, но мисля че е добре да знаете и какво сми мислили и чувствали, с каква мотивация сме ги правили и просто какви хора сме.

http://aristaineta.blogspot.com/2009/09/forget-your-past_28.html

paul